Джералд Даръл

Един от любимите ми автори е Джералд Даръл.Той е роден в Индия откъдето са и родителите му макар,че са с индийско-ирландски произход.Джери е най-малко дете в семейството,има двама по-големи братя Лорънс и Лесли и една сестра Марго.След смъртта на баща му семейството напуска Индия с присъщия им откривателски дух те се преместват на остров Корфу.Тези години са най-щастливите за Даръл и той по-късно ги описва в книгите ,,Птици животни и рднини", ,,Моето семейство и други животни", ,,Градината на боговете".Както и се разбира от книгите момчете има огромна страст към природата и затова не е странно,че по-късно става много успешен естествоизпитател и защитник на дивата природа.Умира на път за Мадагаскар през 1995г.

Малка част от Градината на боговете-ако имате малко време и търпения я прочетете няма да съжелявате

Звука на тръбата, на свирката,
на китарата, на арфата, на псалтиря, на
гайдата и на всякакъв вид музика"
Книга на пророка Даниил, 3:6

В края на всяко лято канехме гости на празненство, което с времето стана известно като „Индийската вечеринка". Празненствата, замислени от семейството, независимо дали ги подготвяхме внимателно, или ги скалъпвахме в последния миг, винаги бяха интересни, защото рядко протичаха както си ги бяхме представяли. В онези времена хората, които водеха селски живот като нас, без съмнителните преимущества на радиото или телевизията, трябваше да разчитат на примитивни начини за развлечение: книги, спречквания, вечеринки, и да зависят от смеха на приятелите си, затова вечеринките — и особено по-пищните от тях — се превръщаха в дни, отбелязани с червено в календара и предхождани от дълги приготовления. И дори когато благополучно отминеха, биваха следвани от приятни дни на ожесточени спорове дали не е можело да се направи още нещо, за да станат по-хубави.
Бяхме прекарали един сравнително спокоен промеждутък от време — около месец, — в който нито поканихме гости, нито някой сам дойде да поживее у нас, така че мама си беше отпочинала и беше много доброжелателно настроена. Една сутрин, когато седяхме на верандата и всеки преглеждаше пощата си, се роди новото празненство. Мама беше получила грамадна готварска книга със заглавие „Милион безкрайно вкусни източни рецепти", богато илюстрирана с цветни репродукции, които бяха толкова ярки и лъскави, че ти идеше да ги изядеш. Мама се захласна в книгата и взе да ни чете оттук-оттам.
— „Мадраски чудеса"! — възкликна доволно тя. — О, те са прекрасни. Спомням си ги, бяха любими сладкиши на баща ви, когато живеехме в Дарджилинг. Ами това? „Консармерска наслада"! От години търся рецепта за приготвянето и. Страшно е вкусно, но е и прекалено мазно.
— Ако има нещо общо с илюстрациите — каза Лари, — след като човек изяде такава наслада, ще трябва да пази диета със сода бикарбонат през следващите двайсет години от живота си.
— Глупости, миличък. Продуктите са съвсем качествени: два килограма масло, шестнайсет яйца, четири килограма сметана, месестата част на десет пресни кокосови ореха...
— Боже! — каза Лари. — Прилича на закуска за страсбургска гъска!
— Сигурна съм, че сладкишът ще ти хареса, Лари. Баща ти много го обичаше.
— Е, аз пък трябва да пазя диета — обади се Марго, — Не можеш да ме насилваш с такива неща.
— Никой не те насилва, миличка — каза мама. — Винаги можеш да откажеш да ги ядеш.
— Знаеш, че не мога да отказвам, следователно ме насилваш.
— Ще идеш да ядеш в друга стая, щом като нямаш воля да отказваш — предложи Лесли, прелиствайки каталог на пушки.
— Имам воля да отказвам — възмути се Марго. — Само че не мога да кажа „не" на мама, когато ми предлага сладкиши.
— Джиджи ви изпраща своя селям — вдигна Лари очи от писмото, което преглеждаше. — Пише, че ще пристигне тук за рождения си ден.
— За рождения си ден, така ли? — възкликна Марго. — Ура! Радвам се, че не е забравил.
— Толкова мило момче — каза мама. — Кога пристига?
— Веднага, щом го изпишат от болницата — отвърна Лари.
— От болницата ли? Да не е болен?
— Не, просто е имал някакви затруднения с левитацията. Изкълчил си е крака. Пише, че рожденият му ден е на шестнайсети, така че ще гледа да пристигне до петнайсети.
— Радвам се — каза мама. — Много се привързах към Джиджи и съм сигурна, че ще оцени тази готварска книга.
— Сетих, се! — извика Марго. — Хайде да направим голямо празненство в чест на рождения му ден. Ама наистина голямо!
— Не е лошо като идея — съгласи се Лесли. — От сума ти време не сме се забавлявали като хората.
— Мога да приготвя разни неща по рецепти от тази книга, — додаде мама, явно заинтригувана от предложението.
— Ще направим ориенталски празник — въодушеви се Лари. — Гостите ще идват с тюрбани на главите и със скъпоценни камъни в пъповете.
— Е, това е вече прекалено — каза мама. — Не, нека направим хубав, тих, малък...
— Не можеш да направиш хубав, малък, тих празник за Джиджи — прекъсна я Лесли, — след като му разказваше как си пътувала с четиристотин слона. Той ще очаква нещо по-внушително.
— Слоновете не бяха четиристотин, миличък. Казах само, че пътувахме със слонове. Ама, че обичате да преувеличавате, деца. Както и да е, няма откъде да вземем слонове тук, така че Джиджи няма и да ги очаква.
— Вярно, но все трябва да се проявим някак — каза Лесли.
— Аз ще направя украсата — предложи услугите си Марго. — Всичко ще бъде ориенталско. Ще заема от госпожа Пападруя бирманските й паравани, Лена пък има щраусови пера...
— В градския хладилник са останали още един глиган, патици и друго месо — намеси се Лесли. — Сега му е времето да ги използуваме.
— Ще заема пианото на графиня Лефракис — каза Лари.
— Чакайте, вижте какво... стига! — извика уплашено мама. — Та това няма да е прием на индийски князе, а рожден ден!
— Глупости, мамо, няма да ни навреди, ако се поотпуснем! — замечтано каза Лари.
— Да, ако е гарга, да е рошава! — уточни Лесли.
— И вълкът да е цял, и агнето да е сито — внесе своя дял и Марго.
— Пък и жената на съседа ти, щом е дошло дотам — добави Лари.
— Стигаме до въпроса кого да поканим — каза Лесли.
— Тиодор, разбира се — казахме всички в хор.
— Ами горкия стар Крийч? — попита Лари.
— В никакъв случай, Лари — възпротиви се мама. — Знаеш какъв отвратителен грубиян е.
— Глупости, мамо, старчето умира за празненства!
— Ами полковник Рибиндейн? — попита Лесли.
— Не! — разпалено извика Лари. — Няма да каним тая квинтесенция на досадата, дори да е най-добрият стрелец на острова!
— Той не е досаден — войнствено се застъпи Лесли. — Не е по-досаден от проклетите ти приятели.
— Никой от приятелите ми не е способен цяла вечер да разказва с едносрични думи и разни неандерталски звуци как е убил хипопотам на река Нил през 1904 година!
— Ако искаш да знаеш, това е много интересно! — разгорещи се Лесли. — Много по-интересно е от безкрайното бръщолевене на твоите приятели за гадното изкуство!
— Стига, милички — реши да ги успокои мама. — Има място за всички.
Оставих ги да уточняват списъка на гостите, когато пререканията бяха стигнали до обичайното равнище. Според мене, щом Тиодор щеше да дойде на вечеринката, това гарантираше успеха й. Можех да окажа доверие на семейството да избере останалите гости.
Подготовката на празненството се разгаряше. Лари успя да заеме от графиня Лефракис огромния й роял, както и една тигрова кожа, която да постели пред него. Поради това, че роялът е бил любимият инструмент на покойния граф, пренесоха го у дома извънредно внимателно, натоварен на дълга и плоска каруца, теглена от четири коня. Лари, който се беше заел да наглежда пренасянето му, махна брезента, сложен да пази рояла от слънцето, качи се на каруцата и на бърза ръка изсвири „Изпращам милата си до дома и", за да провери дали всичко е наред след пътуването. Инструментът изглеждаше доста запазен, макар да беше малко раздрънкан, и след нечовешки усилия успяхме да го вкараме в гостната. Сложихме го в ъгъла. Черният и лъскав като ахат роял и тигровата кожа (от която се надигаше главата на предизвикателно озъбения звяр), просната пред него, придаваха на стаята атмосфера на източен разкош.
За това помагаше и украсата, направена от Марго: гоблени, изрисувани върху огромни листа хартия и окачени по стените, картини на минарета, пауни, палати с кубета и обсипани със скъпоценни камъни слонове. Навсякъде бяха сложени вази с щраусови пера, боядисани във всички цветове на дъгата, както и навързани шарени балони, напомнящи на реколта от странни тропически плодове. Кухнята естествено приличаше на кратера на Везувий. На проблясващата рубинена светлина от пет-шест огнища с дървени въглища мама и нейните помощнички се суетяха насам-натам. От чукането, кълцането и разбъркването на ястията се вдигаше такъв шум, че заглушаваше гласовете, а миризмите, които се носеха нагоре по стълбите, бяха толкова силни и тежки, че ни обгръщаха като пелена, изтъкана от благовония.
Над всичко това господствуваше Спирос, подобно на някакъв намусен мургав джин. Беше вездесъщ. С глас като на бик, с тяло като бъчва, с ръце като свински бутове, той носеше в кухнята огромни сандъци с храна и плодове, потеше се, ревеше и ругаеше, докато трите маси бяха вкарани в трапезарията и долепени една до друга, появи се с неувяхващи цветя за Марго и със странни подправки и други деликатеси за мама. Това бяха миговете, в които човек осъзнаваше каква е истинската цена на Спирос, защото и невъзможното да поискахме от него. Спирос го осъществяваше. „Ще го уредиш", казваше той и наистина го уреждаше, независимо дали ставаше въпрос за плодове, чието време е отминало, или да доведе акордьор на рояли, а доколкото знаехме, последният представител на човешкия род, занимавал се с такава дейност на остров Корфу, беше умрял безвъзвратно още през 1890 година. Може да се каже, че положително никое от празненствата ни нямаше да стигне по-далече от замисъла си, ако не беше Спирос.
Накрая всичко беше готово. Плъзгащите се врати между трапезарията и гостната бяха отворени и просторната стая, която се получи по този начин, беше осеяна с цветя, балони и картини. По дългите маси с бели като скреж покривки блестяха сребърни прибори, а помощните масички се огъваха под тежестта на студените закуски. Едно прасе сукалче с портокал в устата, с кафява и лъскава като на мумия кожа беше положено редом с глигански бут, лепкав от соса, приготвен с вино и мед, набоден с бисерни скилидки чесън и кръгли семенца от кориандър. Планини от препечени като бисквити пилета и пуйчета се редуваха с диви патици, пълнени с продълговат ориз, бадеми и стафиди, с горски бекаси, набучени на бамбукови шишове; купчините шафранен ориз, жълти като лятна месечина, обещаваха скрити съкровища и караха човек да се чувствува като археолог, защото в тях се спотайваха крехки розови късчета месо от октопод, печени бадеми и орехи, зрънца зелено грозде, месести резенчета джинджнфил и кедрови семена. Кефалите, които бях донесъл от езерото, кафеникави и изгорени тук-таме от въгленчетата, блестяха, покрити със зехтин и сок от лимон, поръсени с нефритовозелени прашинки копър — рибите бяха наредени една до друга в огромни чинии и приличаха на флотилия от странни лодки, закотвени в някой залив.
Разпръснати тук-таме, по масата имаше по-малки съдинки — със захаросани лимонови и портокалови кори, със сладки царевични зърна, с плоски и тънки овесени бисквити, по които блестяха като диаманти кристалчета морска сол, с лютеници и с туршии — десетки цветове, миризми и вкусове, конто приятно дразнят или са като мехлем за вкусовите телца. Пред очите ни беше един връх в кулинарното изкуство: стотина необичайни корени и семена предлагаха сладкия си дъх, зеленчуци и плодове бяха пожертвували своите кори и сърцевини за леки и благоуханни сосове и маринати, в които плуваха птици и риби. Стомахът се свиваше пред купищата ядивни цветове и миризми, човек изпитваше чувството, че ще изяде не друго, а една великолепна градина, един многоцветен гоблен; клетките на дробовете му ще поглъщат аромата на вълни, докато опиянението не го повали като бръмбар в чашката на роза. Заедно с кучетата на няколко пъти влизах на пръсти в стаята, за да се наслаждаваме на сочните ястия. Стояхме, докато устите ни се напълнеха със слюнка, и после неохотно си тръгвахме. Нямахме търпение да дочакаме началото на празника.
Джиджи, чието корабче беше закъсняло, пристигна сутринта на рождения си ден, облечен в ослепително ярки пауновосини дрехи и снежнобял тюрбан. Подпираше се доста с бастун, но иначе не му личеше, че е преживял премеждие — беше жизнерадостен както винаги. Засрамихме се, защото, като видя какви приготовления сме направили за рождения му ден, той се разплака.
— И само като си помисля, че към мене, сина на един прост слуга и парий, се отнасят така! — каза той и взе да хлипа.
— О, дребна работа — рече мама, доста уплашена от вълнението му. — Ние често уреждаме малки празненства.
И тъй като всекидневната приличаше на хибрид между римлянски банкет и Челсийската изложба на цветя, създаваше се впечатлението, че ние винаги посрещаме гости с размах, на който биха завидели и в двора на Тюдорите.
— Глупости, Джиджи! — каза Лари. — Ти да си парий? Та баща ти е адвокат!
— Да — каза Джиджи и изтри очите си, — но щях да бъда парий, ако баща ми беше от друга каста. Бедата ти, Лорънс, е там, че нямаш вкус, към драматичните ситуации. Помисли си какво стихотворение можеше да излезе от това... „Банкетът на пария"...
— Какво е парий? — обърна се към Лесли Марго, като шепнеше така, че всички я чухме.
— Това е болест, като проказата — обясни й сериозно Лари.
— Господи! — възкликна развълнувано тя. — Надявам се, че Джиджи е сигурен, че не е болен. А откъде знае, че баща му не е заразен?
— Марго, миличка — опита се да я успокои мама, — моля те, иди да разбъркаш лещата!
Обядвахме на верандата, шумно като на излет. Джиджи ни дари със случки от пътуването си до Персия и изпя на Марго няколко персийски любовни песни с такъв плам, че кучетата започнаха да му пригласят.
— О, тази вечер непременно трябва да изпееш една от тези песни — каза с доволство Марго. — Непременно, Джиджи! Всеки ще има някакво изпълнение.
— Какво имаш предвид, скъпа Марго? — попита смутен Джиджи.
— Досега не сме го правили. Нещо като кабаретна програма. Всеки ще покаже нещо — обясни Марго. — Лена ще изпълни някоя оперна ария, нещо от „Розовия кавалер"... Тиодор и Кралевски ще изпълнят един от номерата на Худини... Нали разбираш, всеки ще направи по нещо, а пък ти ще трябва да изпееш персийска песен.
— А защо да не направя нещо в духа на майка Индия? — попита Джиджи, поразен от хрумването си. — Например да левитирам.
— Не — твърдо се възпротиви мама. — Не искам празненството да се провали. Никакви левитации.
— А защо не се маскираш като някакъв типичен индиец? — предложи Марго. — Сетих се, ще се престориш на змиеукротител!
— Да — каза Лари. — На скромен, типичен, презрян индийски змиеукротител.
— Божичко! Какво чудесно хрумване! — извиха Джиджи със светнали очи. — Ще го направя!
Обзет от желание да помогна, предложих да услужа за номера на Джиджи с кошница, в която ще има напълно безопасни слепоци, и Джиджи се зарадва, че ще може да „укротява" истински змии. После всички се оттеглиха за следобедна почивка и за да се приготвим за голямото празненство.
Когато гостите започнаха да пристигат, небето беше на зелени, розови и пепелявосиви ивици, а първите сови вече се обаждаха от здрача на маслиновите горички. Между подранилите гости беше и Лена, стиснала огромна папка с оперни арии под мишница и облечена в крещяща вечерна рокля от оранжева коприна, макар да знаеше, че на нашите празненства официалното облекло не е задължително.
— Скъпи мои! — каза тя, разтреперана от вълнение, а черните й очи блестяха. — Тази вечер съм в голям глас. Чувствувам, че ще направя справедливост към маестрото. Не, не узо. Може да засегне гласните ми струни. Ще приема малко шампанско и коняк. Знаете ли, чувствувам как гърлото ми вибрира като арфа.
— Много се радвам — каза неискрено мама. — Сигурна съм, че ще ни хареса.
— Гласът й е прекрасен,, мамо — каза Марго. — Мецонино.
— Сопрано — поправи я хладно Лена.
Тиодор и Кралевски пристигнаха заедно, понесли навити въжета, вериги и няколко катинара.
— Надявам се... — започна Тиодор, като се поклащаше на пети и пръсти. — Надявам се, че... хм... нашият малък... илюзионен номер ще излезе успешен. Разбира се, сега ще го изпълним... хм ... за първи път.
— На мене няма да ми е за първи път — каза с достойнство Кралевски. — Самият Худини ме научи. Стигна дори дотам, че ме похвали за сръчността ми. „Ричард — каза ми той, понеже бяхме, както разбирате, в близки отношения, — Ричард, досега не бях виждал човек с ръце, ловки като моите."
— Наистина ли? — каза мама. — Е, тогава съм сигурна, че ще имате голям успех.
Пристигна капитан Крийч, на главата с овехтял цилиндър, с червено като ягода лице и с коса и брада като пух от магарешки бодил, сякаш готов да бъде отнесен и от най-лекия ветрец. Олюляваше се повече от обикновено, а счупената му челюст изглеждаше още по-разкривена — явно, че се беше подредил хубавичко, преди да дойде. Той залитна, като влизаше през предната врата, и мама се вцепени, но се насили да се усмихне.
— Охо! Днес изглеждате великолепно! — каза й капитанът, като се хилеше, потриваше ръце и се поклащаше. — Май напоследък сте понапълняла?
— Не мисля — строго сви устни мама. Капитанът я огледа изпитателно от глава до пети.
— Е, струва ми се, че сте понапълнила турнюра — рече той.
— Ще се радвам, ако се въздържате от правенето на лични забележки, капитане — хладно го предупреди мама.
Капитанът обаче не отстъпваше.
— Никак не ме притеснява това — каза доверително той. — Обичам жените да са по-така, та да не стои човек с празни ръце. Слабата жена не я бива, като кон без седло е.
— Нямам интерес към предпочитанията ви, капитане, каквито и да са те — сряза го мама.
— Е, зависи от жената — каза примирително капитанът. — Познавах една, дето правеше чудеса върху камила. Наричаха я Бедуинката Бърта.
— Ще се радвам, ако запазите спомените си за себе си — каза мама и отчаяно започна да се озърта за Лари.
— Мислех си, че ще ви бъде интересно. Гърбът на камилата например е особено нещо, не е за всеки. Ако една жена не я бива...
— Не ме интересува колко ги бива познатите ви жени. А сега ще ме извините, трябва да нагледам яденето.
Все повече и повече файтони изтрополяваха пред вилата, от все повече и повече автомобили се изсипваха гости. Стаята се напълни със странната смесица от хора, поканена от семейството. В единия ъгъл Кралевски като умислено и гърбаво джудже разказваше на Лена преживяванията си с Худини.
— „Хари — казах му аз, защото, нали разбирате, бяхме близки приятели. — Хари, разкрий ми тайните си, а аз ще мълча като гроб. Устата ми ще бъде запечатана."
Кралевски отпи от виното си и стисна устни, за да покаже как е запечатана устата му.
— Нима? — възкликна Лена с липса на всякакъв интерес. — Е, в пеещия свят, разбира се, е съвсем друго. Ние, певците, предаваме тайните си. Спомням си, че Красия Тупти ми каза: „Лена, гласът ти е толкова красив, че се разплаквам, като го чуя. Научих те на всичко, което зная. Иди и понеси факлите на нашия гений по света."
— Не исках да кажа, че Хари Худини е потаен — неловко взе да се оправдава Кралевски. — Той беше изключително великодушен. Показа ми дори и номера с жената, която срязва на две половини с трион.
— Боже, колко ли е странно чувството да те срежат на две с трион! — замечтано каза Лена. — Помислете си само, долната част на тялото може да се забавлява в едната стая, а горната част да развлича някой архиепископ. Много смешно!
— Но това е само илюзия! — каза Кралевски, почервенял.
— И животът е илюзия — отвърна Лена прочувствено. — И животът е илюзия, приятелю!
Шумът от напитките внасяше бодър дух. Гърмеше шампанско и светлата течност с цвят на хризантема с ликуваща шипяща пяна просъскваше в чашите. Тежко червено вино кълколеше в бокалите, гъсто и карминено като кръвта на митическо чудовище, а на повърхността се завърташе кръг от розови мехурчета. Изпотеното бяло вино предпазливо се изливаше с тъничък писък и в един миг проблясваше като диамант, а в следващия — като топаз. Узото кротуваше прозрачно и невинно като крайбрежните води на планинско езерце, докато не плиснеха в него вода и тогава сякаш ставаше магия — течността се пресичаше, гърчеше се, помътняваше и се превръщаше в летен облак, бял като лунен камък.
Скоро се придвижихме към стаята, където ни очакваха купищата наредена храна. Кралският иконом, крехък като богомолка, надзираваше селските момичета, които сервираха. Спирос, още по-намусен поради усилията да се съсредоточи, старателно режеше на късове бутовете и птиците. Кралевски беше паднал в лапите на едрия прошарен полковник Рибиндейн, с тяло на морж, който се извисяваше над него, огромните му мустаци се спускаха като завеса над устата му, а топчестите му очи се бяха вперили в Кралевски и го парализираха.
— Хипопотамът, или иначе казано, речният кон, е едно от най-големите четириноги, които се срещат на африканския континент ... — редеше монотонно той, сякаш изнасяше лекция пред ученици.
— Да, да, това е страхотен звяр. Едно от чудесата на природата, без съмнение — каза Кралевски, като отчаяно се оглеждаше я се чудеше как да се измъкне.
— Когато стреляш по хипопотам, тоест по речен кон — монотонно продължи полковник Рибиндейн, без да забележа прекъсването, — какъвто късмет имах аз, прицелваш се между очите и ушите, което гарантира, че куршумът ще попадне а мозъка.
— Да, да — съгласи се Кралевски, хипнотизирай от изпъкналите сини очи на капитана.
— Дан! — извика полковникът толкова внезапно и толкова високо, че Кралевски за малко не изпусна чинията си. — Улучваш го между очите. Прас! Хрус! Право в мозъка, нали разбираш?
— Да, да — каза Кралевски, конто преглъщаше и беше пребледнял.
— Плис! — рече полковникът, за да уточни. — Мозъкът му се пръсва като фонтан.
Кралевски, обзет от ужас, притвори очи и остави чинията си с недояденото прасенце.
— После той потъва — продължи полковникът. — Потъва право на дъното на реката... Гъл-гъл-гъл... После се чака едно денонощие. Знаете ли защо?
— Не... аз... ами... — каза Кралевски, като уплашено преглъщаше.
— Заради метеоризма — обясни с доволство полковникът. — В шкембето му има много недосмляна храна, нали така? Тя се разлага и образува газове. Шкембето на приятелчето става на балон и го изхвърля като тапа нагоре.
— К-колко любопитно — с отмалял глас ваза Кралевски. — Ако обичате, извинете ме за миг...
— Интересно нещо е съдържанието на един стомах — замислено рече полковникът, без да обръща внимание на опитите на Кралевски да се отърве. — Шкембето се надува и става два пъти по-голямо. И като го пробиеш, пуф! Все едно, че си забил нож в цепелин, пълен с канални нечистотии, представяте ла си?
Кралевски притисна кърпичката до устата си и взе да се оглежда уплашено.
— Съвсем друго е със слона, най-голямото земно африканско четириного — продължа с равен глас полковникът. Устата му беше пълна с хрускавото месо на прасенцето. — Знаете ли, че пигмеите си пробиват дупка с нож, пропълзяват в шкембето и изяждат черния дроб суров, целия окървавен, понякога преди да е престанал да мърда. Интересни човечета са пигмеите, диваци, разбира се — Кралевски, вече придобил жълтозелен цвят, се измъкна и отиде на верандата, където започна да поема дълбоко въздух на лунна светлина. Печените прасенца бяха изчезнали, блестяха белите оглозгани кокали от агнето и глигана, а ребърцата и гръдните кости на пилетата, пуйките и патиците лежаха като останки от претърпели корабокрушение лодки. Успял да опита от всичко по настояване на мама, Джиджи заяви, че не му се е случвало никога да яде такива превъзходни ястия, и сега се състезаваше с Тиодор кой ще изяде повече от сладкишите „Тадж Махал".
— Приказка! — каза Джиджи. Говореше неясно, защото устата му бе пълна. — Истинска приказка, скъпа ми госпожо Даръл. Вие сте апотеоз на кулинарния гений!
— Да, наистина — потвърди Тиодор, като пъхна още една сладка в устата си и я схруска. — Чудесни са! В Македония правят подобни... хм ... само че с козе мляко.
— Джиджи, наистина ли си счупил крака си, като си левитирал, така ли се казваше? — попита Марго.
— Не — отвърна тъжно Джиджи. — Нямаше да съжалявам, ако беше станало така, защото щеше да си заслужава. Не, в проклетия гаден хотел, където бях отседнал, в спалните направили прозорци до пода, а нямали средства за балкони.
— Също като хотелите в Корфу — каза Лесли.
— Една вечер, когато бях много разсеян, реших да изляза на балкона да подишам чист въздух, а балкон нямаше.
— Можел си да загинеш — рече мама. — Вземи си още сладки.
— Какво е смъртта? — възкликна Джиджи с ораторски тон. — Сменяне на външната обвивка, нищо повече от едно превращение. Когато бях в Персия, изпаднах в дълбок транс и приятелят ми получил неоспоримо доказателство, че в един предишен живот аз съм бил Чингис хан.
— Имаш предвид филмовата звезда ли? — попита Марго с широко отворени очи.
— Не, мила Марго, не киноактьора, а великия завоевател.
— Искаш да кажеш, че имаш спомени да си бил Чингис хан? — попита заинтригуван Лесли.
— За жалост, не. Бях в транс — каза със скръбен глас Джиджи. — На човек не му е дадено да си спомня превъплъщенията си.
— Хайде, Чингис хан, не се дръж като в хан, а си изяж сладкиша — каза Тиодор, доволен, че е успял да направи игра на думи.
— Ще ми се вече всички да приключат по-бързо с яденето — рече Марго, — за да започваме с представлението.
— Да се бърза на такава вечеря би било кощунство — каза Джиджи. — Време има, нощта е наша. При това ние с Джери трябва да се погрижим за моите второстепенни актьора, за влечугите.
Доста се забавихме, докато подготвим кабаретната си програма, защото всички бяха доволно нахранени и напоени и отказваха да бързат. Накрая обаче Марго успя да събере участниците. Беше се опитала да направи от Лари церемониалмайстор, но той не се съгласи — каза, че щом тя иска от него да участвува в програмата, не може да бъде и церемониалмайстор. Принудена от обстоятелствата, Марго трябваше! сама да поеме тази роля. Леко изчервена, тя се изправи върху тигровата кожа до рояла и помоли за тишина.
— Дами и господа! — започна тя. — Тази вечер, за да ви забавляваме, сме подготвили кабаретна програма с участието на най-големите таланти на острова и аз съм убедена, че всички вие ще изпитвате удоволствие от таланта на тези талантливи таланти.
Тя спря и се изчерви, а Кралевски галантно даде тон на ръкоплясканията.
— Позволете ми най-напред да ви представя Константинос Мегалотополопопулос — продължи Марго, — който ще акомпанира на роял.
Дребничък дебел грък, който приличаше на мургава калинка, изтопурка с крачка, прекоси стаята, поклони се и седна на рояла. Продавач на платове, господин Мегалотополопопулос беше едно от постиженията на Спирос, защото не само че свиреше на пиано, но можеше и да разчита ноти.
— А сега — каза Марго — с извънредно голямо удоволствие ви представям извънредно талантливата изпълнителка Лена Маврокондас. Съпровожда на роял Константинос Мегалотополопопулос. Лена ще изпее известната ария „Поднасянето на розата" от операта „Кавалерът на розата".
Лена, поруменяла като цвят на тигров крем, се устреми към рояла, поклони се на Константинос, внимателно положи ръце върху диафрагмата си, сякаш се готвеше да предварди удар, и запя.
— Красота, красота! — възкликна Кралевски, когато Лена свърши да пее и се поклони на ръкоплясканията ни. — Каква виртуозност!
— Да — каза Лари. — В Ковънт гардън това е известно като „ВЕС.
— „ВЕС" ли? — заинтригувано попита Кралевски. — А какво значи „ВЕС"?
— Вибриране, енергия и сила — обясни Лари.
— Кажи им, че ще пея на бис — прошепна Лена на Марго, след като тихичко се посъветва с Константинос Мегалотополопопулос
— О, да. Чудесно — обърка се Марго, защото това великодушие я завари неподготвена. — А сега, дами и господа, Лена ще изпее друга песен, която се нарича „На бис".
Лена хвърли на Марго убийствен поглед и се впусна устремно в следващата песен с такъв плам и жестикулиране, че дори Крийч и обърна внимание.
— Кълна се, това женче си го бива! — възкликна той, а очите му се навлажниха от възторг.
— Да, тя е истинска артистка — съгласи се Кралевски.
— Какъв обем на гръдта! — възхити се Крийч. — Има корпуса на боен кораб!
Лена завърши на един тон като звук на цитра и се поклони на ръкоплясканията, които бяха бурни, но с добре премерено чувство и дължина, та да не я насърчат за ново изпълнение.
— Благодаря ти, Лена, беше чудесно. Съвсем като в операта — каза доволно Марго. — А сега, дами и господа, ще ви представя двойката знаменити артисти Ловкия Кралевски и Изплъзващия се Стефанидис, за които не съществуват прегради!
— Боже господи! — възкликна Лари. — Кой измисли тия имена?!
— Не се ли сещаш? — попита Лесли. — Тиодор, разбира се. Кралевски настояваше номерът им да се обяви като „Тайнствените илюзионисти ескейписти", но Марго не беше сигурна, че ще успее да го произнесе правилно.
— Човек трябва да е благодарен и на малкото — рече Лари.
Тиодор и Кралевски с дрънчене се приближиха към рояла, понесли товара си от въжета, вериги и катинари.
— Дами и господа! — каза Кралевски. — Тази вечер ще изпълним за вас няколко номера, които ще ви озадачат, няколко номера, които са толкова необясними, че бихте дали мило и драго да разберете как ги правим.
Той се поспря и изгледа смръщено Тиодор, който по невнимание бе изпуснал на пода една верига.
— За първия номер ще помоля моя асистент да ме върже здраво не само с въже, но и с вериги.
Изръкопляскахме, както се полага, и с удоволствие започнахме да гледаме. Тиодор омота Кралевски с безкрайно дълги въжета и вериги. От време на време до публиката стигаше шепот — Тиодор и Кралевски спореха. „Аз... хм... май не си спомням как да направя... хм... възела. Аха... да... значи първо да сложа катинара, така ли? Да ,.. така... ето го... момент..." Накрая Тиодор поднесе извиненията си на публиката.
— Трябва да ви се извиня... хм... да ... че се забавихме толкова. За съжаление обаче... хм ... не разполагахме с време... хм...! да репетираме. Тоест... хм ...
— Първо свърши работата! — просъска Кралевски. Накрая Тиодор беше омотал около Кралевски толкова много въжета и вериги, че Кралевски приличаше на мумия, току-що излязла от гробницата на Тутанкамон.
— А сега — каза Тиодор, като посочи обездвижения Кралевски, — има ли желаещи да проверят възлите?
Полковник Рибиндейн тежко се понесе напред.
— Хм... да... — стресна се Тиодор, защото не очакваше предложението му да бъде прието. — Боя се, че трябва да ви помоля... хм... всъщност... да ... не бива да затягате възлите ... тоест...
Полковник Рибиндейн направи оглед на възлите много старателно — човек би си рекъл, че е главен надзирател в затвора. Накрая, явно неохотно, той се произнесе, че одобрява възлите. Когато Тиодор пристъпи напред и отново посочи Кралевски, личеше си, че изпитва облекчение.
— А сега моят асистент... тоест моят партньор ще ви покаже колко е лесно... хм... да се освободиш от толкова много футове... хм... ярдове... не... искам да кажа, по-скоро метри ... понеже се намираме в Гърция... От толкова много метри въже и вериги!
И Тиодор направи крачка назад, а ние вперихме очи в Кралевски.
— Параванът! — изсъска той на Тиодор.
— А... хм... да! — каза Тиодор и с много труд премести един параван, с който закри Кралевски.
Настъпи злокобна тишина, която продължи дълго. Иззад паравана се чуваше пъшкане и дрънчене на вериги.
— О, боже! — каза Марго. — Надявам се да успее.
— Не ми се вярва — обади се Лесли. — Тия катинари ми се видяха много ръждясали.
В този миг обаче за наша голяма изненада Тиодор бързо отмести паравана и пред нас, разрошен и с леко почервеняло лице, се показа Кралевски — освободен, стъпил сред планина от въжета и вериги.
Ръкоплясканията бяха искрени и неочаквани, а Кралевски грееше, от щастие, трогнат от похвалата на публиката.
— Следващият ми номер е труден и опасен, затова ще продължи повече — каза той многозначително. — Ще бъда вързан с въжета и вериги от моя асистент и скептиците между вас — ха-ха! — могат да ги проверят. След това ще бъда сложен в сандък, където няма достъп на въздух. След време ще видите как се измъквам като по чудо, но ще трябва да бъдете търпеливи, защото не мога бързо да постигна това... чудо. На ваше разположение е номер, който ще ви достави удоволствие!
Появиха се Спирос и Мегалотополопопулос, които влачеха голям и извънредно тежък сандък от маслиново дърво, в каквито обикновено се държи спално бельо. Сандъкът подхождаше отлично за целта, защото след като Тиодор увърза Кралевски с въжета и вериги, а недоверчивият полковник Рибиндейн огледа внимателно възлите, Тиодор и Спирос вдигнаха Кралевски и го сложиха вътре, а сандъкът му беше по мярка както черупката за охлюва. Тиодор със замах затръшна капака и заключи сандъка.
— Сега, когато моят асист... тоест моят... хм... партньор ми даде знак, аз ще ви го покажа — каза Тиодор. — Представлението продължава!
— Нещо не ми харесва — рече мама. — Надявам се, че господин Кралевски знае какво върши.
— Не съм много убеден — мрачно подхвърли Лесли.
— Все едно, че е... жив погребан.
— Може би, когато отключат сандъка, Кралевски ще се е превърнал в Едгар Алан По — с надежда в гласа каза Лари.
— Няма никаква опасност, госпожо Даръл — успокои Тиодор мама. — Мога да разговарям с него, като почуквам по определен ... хм... начин. Нещо като морзова азбука.
— А сега — каза Марго, — докато чакаме Ловкия Кралевски да се освободи, пред нас ще се появи невероятният змиеукротител от Изтока Принц Джиджибой.
Мегалотополопопулос изсвири няколко наелектризиращи акорда и Джиджи с бърза стъпка влезе в стаята. Беше съблякъл разкошните си дрехи и сега облеклото му се състоеше само от набедрена препаска и тюрбан. Поради липсата на подходяща свирка в едната си ръка носеше цигулка (която Спирос бе заел от един човек в селото), а в другата си ръка държеше кошницата, с която щеше да изпълни своя номер. Беше отхвърлил презрително моите слепоци, защото му изглеждали прекалено малки, за да внушат представата за майка Индия. Настоя наместо тях да му услужа с една от водните змии — възрастен екземпляр, дълъг към осемдесет сантиметра и доста мизантропично настроен. Когато Джиджи се покланяше на публиката, капакът на кошницата падна и змията, явно много недоволна, тупна на пода. Настъпи паника, но Джиджи запази самообладание, седна по турски до навитата на кълбо змия, притисна цигулката към брадичката си и засвири. Постепенно хората се успокоиха и всички вперихме поглед като хипнотизирани. Джиджи се поклащаше напред назад и изтръгваше сърцераздирателни звуци от цигулката, а раздразнената змия стоеше нащрек и го наблюдаваше. Точно в този миг се чу силно почукване от сандъка, където бе затворен Кралевски.
— Аха! — каза Тиодор. — Дава ми знак.
Отиде до сандъка и се наведе. Брадата му щръкна, докато почукваше по дървото като кълвач. Беше привлякъл вниманието на всички, включително и на Джиджи, и в този миг водната змия се хвърли към индиеца. За щастие Джиджи се дръпна, така че змията успя да захапе само набедрената му препаска, но войнствено упорствуваше, държеше се здраво и не се пускаше
— Олеле! Божичко! — започна да пищи невероятният змиеукротител от Изтока. — Бързо, Джери, бързо, вмъкна се вътре и ме хапе!
Минаха няколко минути, докато успях да го убедя, че не бива да мърда, за да мога да измъкна змията от набедрената му препаска. През това време с помощта на морзовата азбука Тиодор проведе дълъг разговор с Кралевски, който бе в сандъка.
— Струва ми се, че няма да мога да продължа — каза Джиджи, като поемаше с разтреперани ръце голяма чаша коняк, сипана от мама. — Опита се да ме ухапе на непозволено място!
— Той ще се забави още минута-две — съобщи Тиодор. — Не му е провървяло... тоест... имал е известни затруднения с катинарите. Поне така ми се стори, че предаде. — Ще обявя следващия номер — каза Марго
— Помислете си само — чу се отпадналият глас на Джиджи, — можеше да бъде и кобра!
— А не — рече Тиодор. — На Корфу няма кобри.
— А сега — продължи Марго — ще ви представя капитан Крийч, който ще изпълня няколко песни от стари времена. Сигурна съм, че ще пожелаете да пеете заедно с него. Капитан Крийч!
Капитанът, накривил весело цилиндъра си, се дотътри до рояла и се поклони наляво и надясно с леко приклякане, като въртеше бастуна, който бе изнамерил отнякъде.
— Стара моряшка песен! — изрева той, като